No subject

Възможно ли е, се питаше се често, загледан в светещия прозорец, да имаш пълен контрол над живота си, да определяш сам границите, ритъма, нивото на достъп, да налагаш правила, да вземаш от един едно, от друг – друго, като парченца пъзел, които редиш за собствено удоволствие. Без уловки. И на приемлива цена.

„Видях, че тръгна след мен, но не ми се говореше с никой.

Сигурна съм, че разбираш.

Дойде ми в повече тази тъпотия – ярко начервените устни на Нина подхвърлят почти шепнешком, съблазнително – Хайде всеки да каже как е било първия път. Поантата на вечерта! Сигурно го е репетирала вкъщи пред огледалото и дни наред е мислила впечатляваща история. :)

Разбира се, може да бъде и забавно. Ако не бях разказвала досега поне шест версии по разни купони. Ако не се чувствах като в нелепа имитация на сцена от филм.

Не вярвам на думите, казвала съм ти. За теб е различно, вероятно ще спориш. Но аз не мога да ги използвам. Ако едно преживяване си е струвало, нещо повече, ако е било откровение, си остава там – в усещането, в мълчанието.

Не може да се разкаже любовта. Виж, обратното е по-вярно. Всяко любене е разказване на история – с начало и край, задължителни елементи, вълнуващи завръзки. И ако често се правя на Шехерезада, то е заради удоволствието да отлагам, заради предизвикателството да поддържам интерес. Инстинкт за оцеляване, също:)

Но знаеш ли, през всички тези години, в които съм предоставяла тялото си, наблюдавала съм го отстрани, експериментирала съм с него, изказвала съм на глас фантазиите си (или съм ги пазила в тайна), панирала съм се в най-важни моменти или съм използвала секса като средство за контрол, разменна монета, необходима лъжа, краен аргумент и какво ли още не, през всички години пазя в себе си едно постоянно, несподеляно досега желание.

Винаги съм искала да се съблека гола пред някой мъж.

Не говоря за стриптийз, в никакъв случай. Нито за обичайното, трескаво освобождаване от дрехите или прикритото, винаги неудобно изхлузване от ненужното, преди да се вмъкнеш под нечий чаршаф.

Целуваме се, после заставам срещу него, събувам първо маратонките и чорапите, после свалям блузата, дънките, сутиена, бикините. Няма никакви престорени движения. Просто се събличам. Не знам какво следва после. Какво прави той. Нито кой е той.

Сигурно ти е смешно, господи, толкова тъпо се чувствам, като го пиша.

Идея нямам как звучи. Но за мен значи много.

Не съм го правила точно защото е толкова обикновено.

Не съм го правила и защото знам, че винаги има разлика между въобразеното и случващото се. Сигурно ще се спъна, докато си изхлузвам дънките. Или ще заяде закопчалката на сутиена:) Може и да спра внезапно, от неудобство, че лакът на ноктите на краката ми е олющен :) Дори да мине гладко, много е вероятно в действителност да не се получи нищо, нищо специално, нищо близко до това, което усещам, докато си го представям.

Но най-вече – още не съм срещнала мъжа, пред когото искам да го направя.

Вчера, докато слушах за „първия път”, мислех за всички истории, в които е участвало тялото ми – взети на заем, зле съшити, прекопирани от посредствен филм или интересни, съчинени вдъхновено, с неочаквани обрати...

Но не беше далеч от истината, когато казах, че все още не съм била с мъж.

И това, което ти описах... приеми го като желание за откриване на ново пространство пред езика. Като предоставяне на места за поклонение, възможни завръзки... Казвам ти го, защото вчера, когато тръгна след мен, изведнъж си дадох сметка, че винаги съм се питала какви истории разказваш ти.

И дали няма да измислиш някоя специално за мен.“

В този ден Иво не отвори магазина. На следващия - също. Не излезе навън, освен веднъж, за цигари. Между търкалянето из леглото, зяпането през прозореца, изпълването на пепелника с фасове, безцелната игра с дистанционното, пресушаването на бутилка уиски и няколко телефонни разговора установи как всичките му мисли се преплитат, сливат и кристализират в едно. Раздразнение. Даде си сметка, че винаги е очаквал Рая да му сервира нещо подобно. Да му натресе собствената си представа за интимност между тях. След като толкова години си играят на „най-добри приятели”. Да, искаше я. И беше предъвквал в съзнанието си десетки варианти на този момент, изпипваше до най-малък детайл възможните ситуации, в които тя ще го види с други очи, ще го пожелае, ще му предостави себе си. Но сега нямаше никаква представа какво да прави, когато дойде. Доколкото я познаваше, а той я познаваше много добре, съвсем скоро щеше да цъфне на вратата му. Дори се чудеше, че още не се е появила.

Или щяха да подминат това писмо, както всички останали. Рядко си пишеха, обикновено Рая имаше подобни изблици. В повечето случаи той дори не отговаряше. Но никога не обсъждаха писмата. Сякаш споделеното в тях си оставаше на листа; паралелен свят, който не се пресича с всекидневието. От подобни писма Иво знаеше как е накъсала колекцията от салфетки на майка си бавно, методично, без да плаче, изпълнена не с болка, само с яд, че е умряла, така, по никое време; как е ходила тайно да види новото семейство на баща си, наблюдавала е синът му да си играе из двора, бил сладко хлапе и не, нямало да му счупи играчките, ако не беше видяла как ги прибира в нейното тайно скривалище; от няколко намачкани, нервно изписани листа разбра и за странните креватни мераци на бивш любовник - информация, около която Иво беше завъртял цял сюжет за разказ. Все преживявания, които не обсъждаха, Рая просто ги пропускаше край ушите си, ако той опита да подхване разговор. Само че този път...Това писмо го засягаше лично. Тя не можеше да очаква, че ще го остави така, без последствия. Защо го беше написала? Какво очакваше от него? Какво очакваше той от себе си?

Иво запали цигара. Отвори прозореца. Навън валеше. Разбра, че е станало осем по светването на прозореца вляво, последния етаж на отсрещния блок. От години наблюдаваше мъжа там, на средна възраст, всеки делник по това време влизаше в кухнята и вечеряше. Сам. Само във вторник, неизменно, се появяваше жена, смееха се, подаваха си театрално хапки един на друг, после той я разсъбличаше и я оправяше на кухненския плот. Цялата процедура траеше не повече от два часа. Жените се сменяха, но ритуалът си оставяше същия. Иво често мислеше за този мъж, дори няколко пъти се канеше да се запознае с него. Намираше особена привлекателност в подобна подреденост и повторяемост. Сигурно е по-лесно така, по-сигурно, мислеше. Чудеше се дали показва липса на въображение това еднообразие или дава спокойствие и наслада от все същото, поддържа те в установени и удобни рамки. Възможно ли е, се питаше се често, загледан в светещия прозорец, да имаш пълен контрол над живота си, да определяш сам границите, ритъма, нивото на достъп, да налагаш правила, да вземаш от един едно, от друг – друго, като парченца пъзел, които редиш за собствено удоволствие. Без уловки. И на приемлива цена.

Иво често се забавляваше така, сред дима и чашата с уиски, да размества и комбинира в съзнанието си жестове, ситуации, части от тела, думи на различни хора. Русите плитки на Лили, например, новата ученичка в 10 клас, беше луд по тях. Чака дълго онзи час по биология, когато тя излезе, а той - след нея - и в тоалетната гледаше отгоре безупречния път, разделящ косата ѝ, притискаше го силно с ръка, приближаваше го и го отдалечаваше, можеше да затвори очи и да го насити с въображението си, можеше да отвори очи и да види нейните миг преди да го изпълни със себе си. Не се върнаха изобщо в клас този път, както и много други следобеди. Но тя замина неочаквано, както беше дошла. Или гласа на Галя, филоложката, обожаваше да говорят по телефона, иначе не си падаше особено по нея, но гласът ѝ притежаваше неизброими нюанси, слушаше я, без да вниква в думите, просто се оставяше на тембъра, на дъха, приглушаващ звуците, на ритъма. Веднъж ѝ подхвърли да го направят по телефона, но когато пробваха след няколко дни, тя явно беше тренирала, беше изкуствено, смешно, думите стояха странно и непривично в устата ѝ, гласът ѝ беше престорен, изгуби цялата си прелест. Оля пък хареса в цветарския магазин. Наблюдаваше я как прави букетите – прецизно, с вещина, без излишни чувства. Изпита желание да се остави в ръцете ѝ, а тя го прие по същия внимателен и хладен начин. Харесваше му, че използва думи като морна, долапи, коруби, омара, притома. Беше с 12 години по-голяма от него. Когато любеше вече похабеното ѝ тяло, когато виждаше по него следи от некачествена храна, изгубени илюзии и куп разочарования, мислеше, че това е, което трябва да се научим да обичаме, малкото, на което можем да се надяваме. Така и не разбра защо тя му позволяваше да е с нея, Оля редеше отношенията им като икебана – наглед красота и хармония, но с много игли, подрязвания, изкуствени поддръжки и неизяснена символика отдолу. Иво дори не беше сигурен дали й доставя удоволствие, но той изпитваше спокойствие, да, преди всичко спокойствие с нея. Можеше да изброява дълго подобни преживявания, детайли, истории – различни, но винаги ясни, с пълно съзнание от негова страна какво дава и колко взима. Докато Рая... С Рая беше несигурен. Не можеше да определи какво чувства. Сменяше настроенията си, мнението, обикновено беше раздразнителен и прекалено критичен, ядосваше я, а тя се смееше и му казваше, че е нетърпим, добре, че не ѝ е гадже. Искаше тя да споделя всичко с него, а в същото време я ревнуваше. Улавяше се, че често ѝ говори наум, разкрива плановете си, изтъква победите си, не премълчава колебанията, страховете, лошите си страни. И не можеше си да представи бъдеще, без тя да присъства край него по един или друг начин.

Сипа си още уиски. Пусна телевизора. Даваха „Туин пийкс“. Филмът му напомни Еми от 6-ия етаж и миналата пролет, когато ѝ помагаше да пише курсова работа за огледалото. Тя следваше културология, виждаха се, когато се връщаше в Пловдив, напоследък все по-рядко. Иво имаше огледало в коридора, малко встрани от вратата, тя обичаше да застава пред него и да се гледа, докато той я чука, подпряна на отсрещната стена. Други жени набързо си хвърляха по един поглед, преди да влязат в стаята му, или слагаха наново червило преди тръгване. Само Рая го подминаваше безучастно. Не се огледа и сега, когато влезе. Цялата мокра, трепереща от студ.

Не си ли чувала, че има чадъри, мърмореше Иво, докато търсеше кърпа и сухи дрехи. Знаеш, че обичам дъжда, я чу да казва, докато си подсушаваше косата. Изглеждаше фантастично така мокра и разрошена. Свали блузата си и я осука, да имаш нужда да ти полея цветята. Иво се втренчи за миг в черешките на сутиена ѝ, после отклони поглед – да ти сипя уиски или искаш нещо топло. Дрънченето от токата на колана ѝ и разтварянето на ципа се смесиха с нейното тихо: е, не точно такова събличане имах предвид... Ще направя чай, каза Иво и излезе от стаята. Когато се върна, тя седеше на леглото, смълчана, свита в тъмно синята му риза. Дъхът на Южните морета, подаде ѝ голяма чаша. Погледът му проследи как Рая взе чашата с едната ръка, сложи другата над парата, подържа я минута, после постави топлата и влажна длан на лицето си. Още ли ти е студено, седна до нея. Не. Някаква част от него регистрираше цялата сцена отстрани: преминаващите тръпки по тялото ѝ, собственото му притеснение, тъмния червен лак на ноктите ѝ и побелелите от стискане на чашата кокалчета, неловкото мълчание, в което непроизнесените думи залепваха като изплюти дъвчащи бонбони, неуместно подхвърлените фрази, които увисваха между тях ненужни, неподети от другия: не отвори магазина тези дни; очевидно; а ти, какво прави; обичайното. И двамата приковаха погледи в телевизора. На екрана някакъв демон се вселяваше в поредната жертва. Не ми даваха да гледам този филм като малка - гласът на Рая дойде глух, неуверен, отдалеч - веднъж видях през открехнатата врата как едно момиче се сблъска с истинския си облик в огледалото и се изплаших, вечерта не можех да заспя, хвана ме страх от гардероба в стаята, беше полиран и всъщност обичах да се гледам в него, харесвах тъмния, издължен силует, който ми връща, но тази вечер имах чувството, че оттам ще излезе някой, и така продължи години наред; всеки път, преди да заспя, затварях очи, казвах си, че ако не виждам, нищо няма да стане, а и да става, няма да засяга мен, само трябва да издържа до сутринта, когато всичко ще си е на мястото, успокоявах се и веднага след това отварях очи, любопитството ми надделяваше, страхувах се повече, че ще пропусна нещо интересно - гласът ѝ се изясни, а думите се надпреварваха, изливаха се една след друга, стремяха се да задушат други думи, които тя се притесняваше (или не искаше) да изрече - тогава често идваха да играят вкъщи децата от градчето, не бяхме кой знае какви приятели, но не можеха да устоят на поканата, все пак къщата ни беше най-голямата, най-обсъжданата, винаги ме караха да играя лошата, но на мен ми харесваше всъщност, забелязал ли си, че лошите винаги са по-изобретателни, тогава вървеше едно филмче...

Не можа да произнесе името му, защото Иво допря устни до нейните и зарови пръсти в мократа ѝ коса. Горчивият вкус от цигарата му се смеси с дъха на южните морета. Рая потръпна, когато започна да разкопчава ризата, но не се дръпна, остана свита под нея, гола. Чакаше. За първи път Иво видя тялото ѝ в 4 клас, по бански, когато майка ѝ ги заведе на пикник край реката. През годините наблюдаваше как расте и се оформя, удължаването на бедрата, изпълването на гърдите, познаваше силата му от игрите, в които се боричкат, за него болезнено невинно от нейна страна, гледаше как танцува, съблазнява, слушаше за преживяванията ѝ с излишни подробности, беше мечтал, прокарвал линии между бенките, определял зоните, открил местата, които искаше само за себе си. Сега Рая седеше пред него гола, свита под тъмно синята му риза, все още трепереща и Иво почти замръзна при възможността най-после да докосне тялото ѝ, да го усети на върха на пръстите си. Отметна ризата от раменете ѝ, погали шията и спря дълго във вдлъбнатината отпред, в една книга наричаха това място Босфора, но те щяха да си измислят нови имена. Сложи я да легне и продължи да изследва, открива и опитва. Беше си представял тялото ѝ по-скоро силно, откликващо, обилно, затова се учуди, като го видя така крехко и уязвимо. Вдигна очи и срещна погледа ѝ – тъжен, тежък, проникващ, плътен, като допир. И изведнъж разбра. Изправи се рязко на колене, както я беше прекрачил, разгледа я милиметър по милиметър. Беше се опитвал да опише в тефтера си всичките ѝ болки, но нямаше представа, че е възможно те да разместят всичко. Тялото ѝ беше запазило външните очертания, но вътре беше разбъркано. Иво обиколи лявата ѝ гърда, притисна я силно, впи устни в нея, но не усети тупкане отдолу. Слезе под лопатките, зарови се в пъпа, по венериния хълм, мина през гънката на бедрото и надолу, от вътрешната страна до свивката под коляното, продължи до глезена, между пръстите... Откри сърцето ѝ свряно чак долу, в стъпалото на левия крак. Тогава си обясни цялата ѝ мания да си купува обувки. И защо ставаше изведнъж и хукваше, както казва, където краката я заведат. Рая лежеше вцепенена, със затворени очи, прехапала устни. А Иво галеше леко стъпалото ѝ и не знаеше дали може да намести всичко, да поправи стореното. Дали има право. Дали тя го иска. Изправи се, взе едно одеяло, зави я, седна до нея и я прегърна. Рая се разплака. А той остана така, без да говори, без да прави нищо, докато тя заспа.

---

Блогът "Места за разказване" започна с подкрепата на #Солидарност_В_Културата и продължава с помощта на програма "Творчески инициативи" на НФК.