Боряна стоеше срещу него, наблюдаваше как мачка празната кутия и не смееше да каже нищо. Всъщност на нея й беше смешно. Искаше да се разсмее с онзи нелогичен смях, който идва, когато няма адекватна реакция на ситуацията; когато ти се струва, че нелепото положение, в което се намираш, е всъщност неосъзнато твое желание и смехът прикрива срама от това, и страха, и възбудата, и загнездващото се съмнение, че съдбата обича твърде много нелепите шеги, за да ти спести някоя от тях.
С всяка крачка Христо виждаше все по-ясно желязната врата, препречила изхода от крепостта на хълма Царевец, но не можеше да повярва, че е възможно да се случи подобно нещо и убеждаваше сам себе си, че това е някаква шега. Вратата наистина беше заключена и наблизо не се виждаше никой. Христо започна да я блъска и рита. Изреди всички псувни, които знаеше: първо неопределено, след това по адрес на продавачката на билети, която беше затворила по-рано от посочения час, накрая – към минувачите в далечината, които го видяха, но подминаха безучастно. После се облегна на стената и бавно запали.
- По дяволите, и цигарите ми свършиха!
Боряна стоеше срещу него, наблюдаваше как мачка празната кутия и не смееше да каже нищо. Всъщност на нея й беше смешно. Искаше да се разсмее с онзи нелогичен смях, който идва, когато няма адекватна реакция на ситуацията; когато ти се струва, че нелепото положение, в което се намираш, е всъщност неосъзнато твое желание и смехът прикрива срама от това, и страха, и възбудата, и загнездващото се съмнение, че съдбата обича твърде много нелепите шеги, за да ти спести някоя от тях.
Боряна положи доста усилия да доведе Христо на хълма. През целия ден той се държеше странно, сякаш й се сърди, без сам да знае за какво. В колата не спираше да говори как е сигурен, че тя има друг любовник, дори знаел, че се вижда с него във вторник и петък. Макар че бяха искали и чакали това пътуване толкова дълго, той не изглеждаше доволен. Не че спореше или се караше, но през целия ден беше мрачен, съвсем различен от онзи интересен, луд по нея мъж, когото познаваше и харесваше. На разходката из крепостта се държа ужасно. През цялото време подмяташе язвителни забележки, а на Лобната скала й разказа наскоро прочетена история – за една жена, която имала няколко любовници, те се срещнали уж да се бият, но накрая хвърлили нея от една скала. По пътя към Балдуиновата кула тя говореше за нейна приятелка, която преживяла на този хълм невероятна нощ, в която загубила девствеността си (този разказ така се беше запечатал в съзнанието й, че беше основната причина да го доведе тук). Неизвестно защо Христо се възбуди от тази история и започна да я люби там, на върха на кулата, въпреки че имаха двайсет минути до седем часа, когато затваряха крепостта, и тя постоянно си гледаше часовника, и му викаше – хайде, свършвай, а той се възбуждаше все повече и разтягаше до безкрай тези петнайсет минути. После се затичаха към изхода и успяха да стигнат в седем без две. Но вратата вече беше заключена.
Всъщност за Христо всичко в този ден тръгна наопаки. Без причина и без да се е случило нещо конкретно. С Боби бяха любовници от осем месеца. Пожела я още първия път, когато я видя да влиза в офиса, идваше да работят по някакъв общ проект. Не беше особено красива, нито имаше нещо предизвикателно в държанието й. В неговите очи тя винаги изглеждаше така, сякаш току-що е правила секс. Макар че по-късно в такива моменти я беше виждал в съвсем различна светлина. Просто беше от жените, които започваш да желаеш, без да можеш да го обясниш, и когато това желание продължи и след като ги имаш, попадаш в най-страшния капан – този на собственото ти въображение. Страстта му се увеличаваше без да може да каже защо и нямаше нищо общо с това, което Христо наричаше любов. Не че с Боби се чувстваше странно, напротив, тя успяваше да го отпусне и предразположи, с нея си почиваше, изпитваше някаква сигурност. Имаше дни, в които просто лежаха на пода, допрели главите си, без да се любят, говорейки за обикновени неща. На практика тя започна връзката, като много умело му подсказа, че не й е безразличен. Той само трябваше да я покани на един блус на някакъв коктейл, да й каже, че откакто я е видял, се чуди как да я докосне, и да се уговорят на другия ден да се видят само двамата в обедната почивка. Тя го заведе в апартамент на нейна приятелка, който беше наблизо (още тогава си помисли, че често го използва), и започнаха да прекарват всеки обед по един час заедно. Понякога просто ядяха и си говореха, по точно тя говореше, докато той се чудеше дали казва истината, или го лъже. Но тогава това не му се струваше толкова важно. Тя беше омъжена. Никога не успя да я убеди да се видят след работа или в почивните дни. Не му разказваше почти нищо за семейството си. В офиса се държеше съвсем естествено, макар че той я избягваше. Все му се струваше, че се изчервява в нейно присъствие, че желанието е изписано на лицето му. Един ден дори се наложи да я запознае с приятелката си. Съвместната им работа приключи за шест месеца и Боряна престана да идва в офиса. Започна да му се обажда по-рядко. Той не смееше да я попита защо, а и тя не се държеше различно. Но един ден отиде до апартамента и му се стори, че чува гласа й, примесен с гласа на някакъв мъж. Изпита неподозирана ревност, защото знаеше, че не я обича, а мисълта, че други мъже я имат, по-скоро го възбуждаше. Но от онзи ден започна да се пита дали прави с тях същите неща, или прави други, които той дори не може да си представи. Така и не посмя да я попита. Вместо това на следващата среща й каза, че иска два дни, когато ще са далеч от този град, от сегашния си живот и ще се отдадат един на друг.
Тази командировка беше тяхната възможност, но нещата не тръгнаха добре още отначало. Той започна да се ядосва на пеенето й в колата – не толкова, че беше фалшиво, колкото че някакви фрази се набиваха в главата му и въпреки че изглеждаше абсурдно, той ги приемаше като отправени към него – “разказваш как ти правя гола кафе, обаче не знаеш какво е времето вътре в мен”, “ пак си носил моите цветя на друга”, “ нея ще целуваш, но ще виждаш само мен”, “недей ме пита каква съм била, нали сега съм до теб”… Беше толкова щастлив, когато вече не можеха да хващат БГ радио. Дразнеше се на хубавото й настроение, на коментарите й по пътя, сякаш минаваха през кой знае какви места. Когато спряха да ядат, започна да се прехласва по някакво хлапе. Той знаеше, че има дете, но никога не беше мислил за това, а въпросното хлапе се лигавеше непоносимо. После настоя да му каже дали има в живота й друг любовник. Тя отговори, че не е негова работа и че по принцип не трябва да се казват такива неща, но накрая му разказа всичко.
Той не искаше да спят във Велико Търново, въпреки че работата им беше там. Твърде многолюден му се струваше този град. И с тези любопитни къщи, накацали по хълмовете. Твърде много история имаше в него и не че той не се интересуваше от историята, но сега искаше да се затворят някъде на безлюдно място и той да бъде единствената й история. Да избяга от света в нея, да я обладава така, както никога не би могъл да обладава света. А тя нае квартира с изглед към Царевец и докато се прехласваше по гледката, не забеляза, че в съседната къща сутринта беше починал човек. Не чу и котките, които се бяха разгонили и виеха като жени. Дори успя да го замъкне на Царевец да се разходели преди вечеря.
Боряна пък през цялото време се измъчваше от лошото му настроение и не можеше да си го обясни. Наистина се радваше, че са заедно. Че за два дни могат да споделят света, да го видят с нови очи и да се убедят наново в баналните удоволствия. Искаше да сложи край на връзката им и виждаше в това пътуване едновременно кулминацията и възможността за раздяла. Много добре помнеше един разказ на нейна приятелка за това каква нощ е преживяла на Царевец. Боряна искаше да останат и те там, да си разделят пакетчето Бейк ролс и нейните 5 цигари, да се любят от страх и от студ цяла нощ, да му говори в тъмнината без никакви задръжки, защото са за последен път заедно, защото няма заначение дали казва истината, или не, защото й е омръзнало да внимава, да се съобразява, да открива само тези черти от себе си, които са подходящи според човека или момента, защото й липсва откровеността и знае, че не може да си я позволи, освен в необичайна ситуация, освен с човек, когото няма намерение да вижда повече.
Сега стоеше пред Христо, гледаше как той мачка със стаена ярост празната кутия цигари и внимаваше да не се разсмее на желанията си, на това, че сбъдването им е твърде различно от представите, на злополучното им подобие на любов, на мъжа във вторник и петък…
Христо допуши цигарата в мълчание, бавно и старателно загаси фаса, хвана Боряна за ръката и каза:
- Ела, струва ми се, че има изход до Лобната скала.