Алекс не се изненада особено, че я среща. Той знаеше, че жените идват винаги в подходящия момент. Сякаш се събуждат сутрин в нечия съдба, появяват се, без да знаят как и защо, спечелват те с начина, по който се усмихват и отмятат косите си, и изобщо нямат представа, че това си чакал от години. Само дето никога не знаеш кога ще си тръгнат, още по-малко пък - защо. Един ден просто се събуждат в друг живот. Опитите да си обясниш това, да възстановиш процеса, да видиш къде си сбъркал и дали можеш да го промениш, са безсмислени.
И този път отидоха във вилата на Владо в Драгалевци. След като два месеца правиха други планове. Но за Алекс това нямаше особено значение. Отдавна беше далеч от суматохата по посрещането на Нова година. Ден като всички останали, в който обаче неизвестно защо трябва да се правиш на щастлив, да ядеш и пиеш, докато ти се доповръща, да слушаш как трябвало да се носи червено бельо и за десетте секунди преди дванайсет да успееш да глътнеш десет зърна грозде и да си пожелаеш десет неща. Всичко около празника беше напоено с досада: и шоколадчетата с изтекъл срок на годност, сложени в торбички за децата, и мирисът на туршии и кисело зеле, и онази измислица с писмата, които носят само разочарования, защото желанията рядко се изпълняват. Алекс искаше, както обикновено, да седне в някой ъгъл, да отговаря на дежурните въпроси за работата, да позяпа новите момичета, после да каже наздраве в 12, да прати няколко sms-а, да изтегли един късмет от баницата и да изчака още малко, за да е прилично да си легне.
Още щом влезе в стаята, видя Мая. Беше с гръб към него, но той би я познал и след сто години, дори ако качи петнайсе кила или внезапно оплешивее. Появата й обясни странната му непохватност в този ден и честата, безпричинна смяна на настроенията. Тя объркваше представите му и винаги се изплъзваше от опитите да си обясни каква е, какво иска и какво чувства. Беше облечена в рокля с гол гръб, но не толкова изрязана, че да се вижда татуировката й. Имаше нова прическа. И можеше да се обзаложи, че все още, ако се съблече гола и тръгне към него, както в една от последните им срещи, светлината на лампата отзад ще се пречупва в малкия триъгълник, където свършват бедрата точно преди да се слеят. Алекс знаеше, че тя е от хората, върху които времето сякаш не слага отпечатък. Докато той имаше чувството, че с годините в него остават само разочарования и болка и това се вижда по леко прегърбената му стойка, все по-скептичния поглед и свикването със самотата.
Алекс не се изненада особено, че я среща. Той знаеше, че жените идват винаги в подходящия момент. Сякаш се събуждат сутрин в нечия съдба, появяват се, без да знаят как и защо, спечелват те с начина, по който се усмихват и отмятат косите си, и изобщо нямат представа, че това си чакал от години. Само дето никога не знаеш кога ще си тръгнат, още по-малко пък - защо. Един ден просто се събуждат в друг живот. Опитите да си обясниш това, да възстановиш процеса, да видиш къде си сбъркал и дали можеш да го промениш, са безсмислени. И все пак Алекс се надяваше да поговори с Мая, да разбере защо изчезна преди година без никаква причина. Спомни си как двамата седяха на покрива на Ла Педрера. Тя хвана лицето му в ръцете си, целуна го дълго и му каза – в този миг те обичам, но това, че си ти, е случайност... влюбих се в този град, в Рамбла с птичките и клоуните, в къщите на Гауди, в готическия квартал... струва ми се, че никога не мога да принадлежа на един човек така, както на тези улици… знаеш ли – аз обичам хората, но не директно, а чрез нещата, които могат да ги радват, заради миговете, които могат да споделят... Алекс се зачуди какво ли казва на този, с когото е сега. И с кого по дяволите беше дошла. Какво прави с него, какво му говори, докато я чука… Жените, помисли си той, трябва да се убиват, след като са били твои. Поне някои. Допуши цигарата си, изпи едно малко на екс и отиде при тях. Искаше да я изненада, тя да се смути и още в погледа ѝ да улови ако не отговор, то поне разкаяние. Но Мая го прегърна зарадвана, сякаш нищо не се е случило. И когато Владо попита дали се познават, тя каза – да, той ми написа трейнинг-плана за Щатите, много ми помогна.
Преди три години той наистина пишеше трейнинг-планове. Имаше приятелка, която пращаше студенти в Щатите по интершип-програми и част от тях не можеха, нямаха време или просто не искаха да си пишат трейнинг плановете. Той получаваше по 50 лева и възможността да се среща с интересни хора. Мая му се обади по телефона, каза, че е много спешно, искаше план за „човешки ресурси”. Спомняше си, че влезе в стаята задъхана, с плитки дънки и тениска с надпис „just do it”, почти не го погледна, взе листа, който той ѝ подаде, зачете го и каза: „Не, няма да стане, тук пише, че три месеца трябва само да проверявам и разпределям електронна поща”. Тогава Алекс ѝ обясни, че си има правила, пък и тя, ако е умна, за тези три месеца ще разбере много неща за хората и отношенията във фирмата, а това е най-важното, пък е и интересно, и изобщо, ако не ѝ харесва, да си ходи и да си го пише сама. Тя се усмихна и взе плана. После се появи в офиса, каза, че пътуването й се отложило и му подаде един лист. Беше трейниниг-план за техните отношения за три месеца. Тогава Алекс си помисли, че е луда или по-скоро е като онези момичета по филмите, които правят разни хубави неща, от тези, за които обикновено не ни стига смелост, а после се оказва, че са болни от рак. Планът включваше обичайните неща – все едно да попълниш лексикон с любими книги, музика, места и пр., само че в движение и като си даваш сметка, че са важни не просто отговорите, а и как ще бъдат поднесени. Липсва крайната цел на този план, ѝ каза той, но тя се усмихна – и аз не съм сигурна каква е, няма да е интересно, ако знаем. Алекс прие – от скука, от интерес, заради гърдите ѝ и защото искаше да разбере каква е татуировката на гърба ѝ, прокрадваща се под дънките с ниска талия. С нея беше забавно, можеше да направи връзка между „Мостът на Дрина” и невидимия мост в „Индиана Джоунс и последния кръстоносен поход”, постоянно го подлагаше на психологически тестове и го заведе на езда. Но Алекс си спомняше точно момента, в който се влюби в нея – на една разходка в парка – започна да я люлее и тя изведнъж му се стори малка, беззащитна, един тъжен човек със свои страхове, който има нужда от някого. Тази вечер стояха смълчани, между тях се промъкна неувереност и очакване. Не се виждаха цяла седмица, докато тя не се появи един ден в апартамента му. Любиха се целия следобед. Той нямаше представа как е възможно телата им да са в такъв синхрон, как успява да го възбуди почти веднага след като е свършил и как едни и същи ръце могат да го накарат да настръхне, да се смее, да изпитва желание да я притиска и мачка. Тя се отдаваше изцяло, без срам или страх, имаше много стегнати бедра и можеше дълго да отлага края, почти докато се разплаче. Когато накрая ѝ каза, че никога не се е любил така досега, тя му подари един цитат: „... много малко са хората, които съзнават, че сексът е душевен, а не физически акт. Тромавото съвкупление на човешки същества не е нищо друго освен биологическата парафраза на тази истина – един примитивен метод, по който умовете ни се представят един на друг, запознават се и се обвързват. Но за съжаление повечето хора работят само с физическия аспект на този акт, дори не подозирайки за поетическата хармония, на която той така несръчно се опитва да ги научи...” След нея оставаха дълги черни коси, мирис на Mademoiselle, белези по гърба и раменете му, чувство за преситеност и едновременно с това за нещо неизживяно докрай. Едно цвете тръгваше към фотьойла, където тя обикновено сядаше, и съвсем неочаквано по листата му се появяваха червеникави шарки.
После тя замина за Щатите и цяла година си пращаха писма. Алекс имаше три кратки връзки през този период, колкото да се увери, че все така я желае. Когато Мая се върна, той поиска да живее при него. Тя отказа. Нещата уж бяха същите, но Алекс стана мнителен. Решиха да отидат в Барселона. Пътуването се оказа пълен провал. След първата им разходка Мая каза, че иска да е сама и да се виждат от време на време – нека всеки види своя град и после да си го разкажем... пътуването е начин да видим другите си аз, в този град сигурно бих искала да стана архитект… Но на другия ден Алекс се изгуби в готическия квартал, псуваше тълпите туристи, испанците, които изобщо не разбираха английски, а върхът на всичко беше някакъв клоун, който имитираше движенията му по улиците и хората около него се заливаха от смях. Той каза на Мая, че това е лудост и иска да са заедно. Тя се съгласи, но за него се оказа трудно да споделя нейното въодушевление. Караше го да обикалят града, докато ги заболят краката; да ходят по тъмно в Равал – съмнителен квартал, пълен с емигранти и проститутки, които се провикваха от къщите, докато друг шепнешком ти предлага трева, а в боя на съседната уличка проблясва нож – само защото там сега били най-добрите музиканти; да опитва какви ли не морски гадости. Или мълчеше почти два часа в Саграда Фамилия. Отидоха до Мадрид и докато той потъваше в спокойствието, извиращо от женската плът в ренесансовите картини в Прадо, тя нямаше търпение да види Пикасо, Миро, Дали. А по-късно в поредната кръчма, докато сервитьорът им наливаше от високо газираното ябълково вино, тя му каза – виж – това, което успее да влезе в чашата, е малкото, което можем да вземем от живота и трябва да го изпиеш бързо, защото после губи вкуса си. А той си мислеше, че заради няколко глътки трябва да плати цели три бутилки. В самолета на връщане мълчаха – сякаш не са били заедно и всеки наистина е видял различен град. Без да имат желание да си го разкажат. Алекс копнееше да стигнат в София, да потънат сред познати улици, после да я сложи на нейния фотьойл и да я люби точно както си го представя. Но Мая си тръгна от летището и не го потърси повече. Смени квартирата, телефона и не отговаряше на писмата му.
През цялата вечер Алекс искаше да я попита защо, да поговори с нея, но не им се отдаде възможност. С някакво мазохистично удоволствие гледаше как танцува, как я целува другият и се опитваше да си спомни дали и той така е плъзгал ръце по голия ѝ гръб, дали тя се е притискала толкова плътно към него, докато се поклащат леко под звуците на песента. Не можа да заспи и остана в стаята, след като всички си легнаха, без да брои изпитите чаши и изпушените цигари. На сутринта излезе да се разходи. Някаква мека мъгла беше обгърнала всичко. Алекс вървеше по празните улици и дори кучетата не го лаеха. Обзе го тъжно щастие и една пълнота, която не може да се сподели с друг. Озова се на някаква спирка и видя, че будката е отворена. В 6.30 сутринта на първи януари! Обикновена будка с олющена боя, която пазеше остатъци от съобщения за курсове по английски, изгубени кучета и предложения да свалиш десет кила за един месец. През леко зацапаното стъкло се виждаха карти, конци, клещи, боя за обувки, дъвки, презервативи, цигари. И неща, за които изобщо не можеш да се сетиш, но неминуемо някой ден ще ти потрябват. Алекс изпита желание да попита нещо продавача, ей така, за да завържат разговор. Но пред малкия отвор имаше бележка, на която с разкривени букви пишеше – „тук не е информация”. Алекс продължи да се разхожда и си каза, че от утре трябва да намали цигарите, да започне редовно да спортува, да излиза по-често, може дори да смени работата.
Блогът "Места за разказване" се реализира с подкрепата на програма "Творчески инициативи" на Национален фонд "Култура".
Comments