Продължава да вали вече четвърти час. Изпитвам някакво облекчение от силата на дъжда, от ритъма му, от шумоленето на капките по перваза. По стената отсреща се стичат мръсни вади, но зеленото на дърветата искри. Планината е обвита в мъгла. Пренасям се мислено там, била съм неведнъж по склонове и на билото по време на буря. И знам, че има път, че в такива моменти не трябва да гледаш твърде напред и нагоре, да мислиш за крайната цел. Просто правиш крачка след крачка. Със скоростта, с която можеш да дишаш.
Юли 2020
12 ден в карантина след позитивен резултат за Ковид 19.
Вали вече три часа. Стоя отпусната на дивана. Погледът ми се рее в библиотеката отсреща – на втория рафт са подредени любимите ми книги, които така и не споделих през април и май, когато постоянно получавах покани да изброявам важните за мен текстове, музика, места...Истината е, че не съм в състояние да чета. Дори филми не мога да гледам, стигам най-много до сериите за Индиана Джоунс, които въртят по телевизията, или втори сезон на Fleabag ( за трети път). Съзнанието ми отказва да се концентрира върху каквото и да е за повече от 5 минути. Способна съм единствено да регистрирам някакви факти, колкото да имам представа какво става около мен – без осмисляне, просто преглед как вървят протестите, кратки коментари, снимки на приятели, по възможност на море или планина. Не чета и никакви статии, свързани с вируса. Изтласкала съм всичко, научено до сега, единствено следя да пия витамини, да дъвча джинджифил, да се наливам с вода, да не забравям да ям. Живея в огромно вътрешно напрежение какви сигнали подава тялото ми. Не смея да се чувствам добре, дори когато се чувствам добре, защото от месеци в мен свети червената лампичка колко е коварен този вирус, как не е просто грип. Половината от деня ми минава в сводка към роднини и приятели как съм. Благодарна съм за грижите и че не съм сама в това, но през повечето време искам просто да ме оставят на мира. Да си стоя така на дивана, вперила поглед в нищото. Спомням си през 90-те, когато следях модната тогава нюейдж вълна, за съвета на Кастанеда да използваш смъртта като съветник. Смъртта, която винаги стои зад лявото ти рамо, ако си спомням добре ( не знам защо зад лявото, защото е близо до сърцето ли?). Не искам да мисля за смъртта. Това е упражнение за моментите, когато се чувствам здрава, готова да разигравам теории, да търся ефектни и силни думи. От дванадесет дни се чувствам като попаднала в някакъв вакуум, празнота, целият свят е извън мен, зад някаква полупрозрачна преграда и в моментите, в които не изпитвам ( или не търся) болка в тялото си, намирам сили единствено да се попитам какво съм сега, така, напълно оголена, лишена от минало, от желания, от връзки със света, коя съм, извън всичките ми действия, които изпълват дните ми, извън образите за себе си, които се старая да изграждам или виждам, отразени в другите, коя искам да бъда. Нямам, нито имам сили да търся отговор.
Продължава да вали вече четвърти час. Изпитвам някакво облекчение от силата на дъжда, от ритъма му, от шумоленето на капките по перваза. По стената отсреща се стичат мръсни вади, но зеленото на дърветата искри. Планината е обвита в мъгла. Пренасям се мислено там, била съм неведнъж по склонове и на билото по време на буря. И знам, че има път, че в такива моменти не трябва да гледаш твърде напред и нагоре, да мислиш за крайната цел. Просто правиш крачка след крачка. Със скоростта, с която можеш да дишаш.
Блогът "Места за разказване" се реализира с подкрепа на Столична община по инициативата "Солидарност в културата".