Има места, които изненадват. Други потвърждават всичко, изписано за тях. Трети те провокират да измислиш история. Четвърти усещаш като дом. Пети се изплъзват, не успяват изобщо да те докоснат. Шести те отвеждат в друго време. Седми те белязват.
Април 2020
По време на изолацията често сядах на дивана и оставях погледът ми да се рее навън, през прозореца. Когато се нанасях в този апартамент, изпитвах раздразнение как гледката опира в олющената стена на съседния блок, дори се чудех дали да не напиша или нарисувам нещо там ( но така и не намерих думи или образи, които бих искала винаги да виждам). С времето започнах да игнорирам стената, както и сега, в тези дни: просто следвах профила на планината, извивките на билото и продължавах мислено от мястото, където линията прекъсва. Често в такива моменти си спомнях за един израз, дочут в Родопите: „Затова са бърчинките на планината - да може погледът да спре, а душата - да си почине“. Естествено, винаги свързвам това и с изречението за индианците, които трябва да вървят бавно, за да може душата да ги настигне, и с книгата на Олга Токарчук „Изгубената душа“, и с любимо стихотворение на Хуан Рамон Хименес – „Не тичай/ а пътувай бавно към себе си/ защото душата ти/ още неукрепнала/ не може да те следва.“ Нещо повече, през последните години самата аз имах усещане, че не давам шанс на душата ми да ме настигне. Бях в постоянна въртележка, винаги на път, всеки уикенд: на планина, на море, на гости, да видя някого, да открия нещо, да се махна от София; в чужбина, задължително, поне веднъж в годината, по работа или на екскурзия; не се спирах, нямаше край желанието ми да видя, да почувствам, да не пропусна; трупах книги, снимки, тефтери, десетки файлове с линкове, които да проследя по-късно (повечето си оставаха неотваряни), откъслечни бележки, изпълнени със скоби – да проверя нечие име, да открия историята зад фактите, да измисля своя за ситуациите, в които дребен детайл задейства въображението ми.
Разбира се, в началото на изолацията попаднах, подобно на мнозина, в друга треска – да следя всичко, излизащо за вируса, да чета статии и коментари в опит да се осмисли случващото се, да се страхувам, да се питам какъв ще бъде светът утре, какво би могло да бъде моето място в него. Както и - да гледам музеи, галерии, танци, да слушам опери, да си припомням книгите, сякаш предрекли настоящата ситуация, да следя реакциите на различни творци. Но после реших, че това е и време да опитам да подредя собствените си преживявания и мисли, да видя какво е оставило отпечатък в паметта ми, кое си струва да изровя, да оформя, кое е безвъзвратно загубено.
Преброих 253 снимки на цветя или тръни, тесни улички, простряно пране, прозорци и врати, детайли на сгради, пусти плажове, лица, хора в крачка или интересен жест – снимки, които биха могли да се случат на много места, неразпознаваеми без датата и името на папката. И, все пак, всяка от тях отключваше точно определен спомен, ъгълче в паметта, затрупано до момента, в който не го потърся и не го разпозная като единствено възможното точно в онзи миг, принадлежащо само на съответното място. Със съжаление открих фотографии на ситуации, които ще си останат неразгадани, като портретите на мъже, изрисувани върху дърво, нелогично пръснати из руините на крепостта Бар, нямаше кого да разпитам какви са, защо са там, не открих нищо в нета същата вечер, после така и не разрових достатъчно. Още не мога да реша какво да правя с кутията от Аладжа манастир, в която хората оставят изписани молитви и желания. Едно лято ми се случи да отида два пъти в една и съща седмица и първия път кутията беше препълнена, а след няколко дни – празна. В тефтера ми стоят три версии какво се случва с тези листчета, но така и не съм избрала посоката на бъдещия разказ. Не мога да преглътна загубата на снимките от Ню Йорк, развали ми се телефонът дни след като се прибрах и още не ги бях свалила, опитах да компенсирам с подробни описания, но си искам скришно направените, вероятно без фокус, кадри в една галерия в Месарския квартал; киното на открито, което построиха през очите ми в един следобед, докато си лежах в Брайънт парк; гледките от Хай лайн; кафенето в Гринуич Вилидж със снимки на писатели, които разпознавах.
Има места, които изненадват. Други потвърждават всичко, изписано за тях. Трети те провокират да измислиш история. Четвърти усещаш като дом. Пети се изплъзват, не успяват изобщо да те докоснат. Шести те отвеждат в друго време. Седми те белязват. С годините всички пътувания разширяват до невъзможност твоите собствени образи, препълват паметта, усещанията, изтощават. И е нужно време, за да успееш да картографираш всеки простор с пране, трън в близък план, уловен жест, собственото си тяло и да ги разположиш като бърчинки, в които погледът да спре, а душата – да си почине.
Блогът "Места за разказване" се реализира с подкрепа на Столична община по инициативата "Солидарност в културата".